ОБНОВЕНИЯТ ИЗБИРАТЕЛЕН ЗАКОН И КОНСТИТУЦИЯТА
Чиста псевдомажоритарност. Никакъв компромисен мажоритарен вариант. Още по - малко „важна стъпка напред“. Заслуга на управляващите е, че през управленският четиригодишен мандат успяха да противостоят на безсрамните, изключително силни домогвания да се предизвика конституционна криза и хаос в страната. Всичко друго е псевдодемокрация, за която всички са виновни. Бай Ганю се е изразил по - точно. От избирателната система зависи кой ще формира състава на Народното събрание - политическите партии, или народа. Затова като изключим тържественото заседание, парламентарната зала през тази седмица беше обхваната от бясна борба на всички против всички, и за всичко. А не приличаше на законодателен орган, избран да се грижи за съдбините на страната. Избирателният закон и въведената с него избирателна система вече са факт. Една неголяма част от народа, обикновено наричана „политически елит“, ще запази властта за себе си, независимо от незначителните размествания на силите, които ще си продължават.
Необходимата задължителна избирателна система за всяка държава е различна и зависи от нейната Конституция. А не от името и. Заложените в избирателния закон конкретни решения и тяхната системна обвързаност, трябва да отговарят на конституционните принципи и органи. Иначе държавата не е правова. Нашите народни представители, вместо да си подхвърлят като футболна топка разни чуждестранни решения имена на системи и отвратителен популизъм, трябваше - и бяха длъжни, да отворят нашата Конституция. За да видят каква система е необходима за нейните органи и принципи и съответно да приемат български избирателен закон с българска избирателна система.
Такава система е предвидена, и е задължителна. Печален факт е, че нашето Народно събрание, в което от общо 240 души – 234, т.е над 97% - имат висше образование, и 51 - значи над 21% - са юристи. Както и че между тях има професори, конституционни съдии, участници във Великото народно събрание и какви ли не още специалисти и професионалисти. С други думи – състав, стоящ несъмнено по високо от „обикновения гражданин“. И между тях не се намери нито един да каже „ИМА БЪЛГАРСКА ИЗБИРАТЕЛНА СИСТЕМА“.
Наглост е оправданието, че късното поставяне за разглеждане проектите за изменения в избирателния закон и отхвърлянето на някои от тях, отнемали възможността за защита на „мажоритарните елементи“. Какво пречеше да се предложат и отстояват мажоритарни елементи - в определения срок, преди второто разглеждане на приетите проекти и дори в залата преди гласуването. Не се изисква никакво време в съществуващите избирателни райони да се изравнят мандатите съобразно избирателите в страната, и половината от тях във всеки район да бъдат само за мажоритарни кандидати. Депутатите, почти без изключение, са част от „политическия елит“ и предпочитат да запазят статуквото. Заради това, само мятат „кьорфишеци“, вместо да правят и отстояват „мажоритарни елементи“. Просто не ги желаят. Рисковано е непосредствено преди изборите да се въвежда електронно гласуване. А точно това беше допуснато, макар и частично.
С чл. 11 нашата Конституция е предвидила политическият живот да се основава на политическия плурализъм, но веднага е забранила „нито една политическа партия или идеология ... да се обявява, или утвърждава за държавна“. А с чл. 1 ал.3 да не си „присвоява осъществяването на народния суверенитет“. Забраните се отнасят: за части от народа, всякакви други организации, структури, и т.н. Освен това, народните представители „представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително“.
При тези задължителни изисквания допустимо ли е: да се поставят при неравни условия „мажоритарните“ и „пропорционалните“ кандидати, да се предвиждат всевъзможни „прагове“, „депозити“, „мажоритарни“ кандидати - предлагани при това от партиите, избирателни райони с неравен брой мандати, субсидии с различни размери и то само за „парламентарно представените“. Такива ограничения не може да налага обикновеното Народно събрание. Може да ги осъществява само „негово величество избирателят“ чрез гласуване на изборите. Щом е необходимо да се ограничава кандидатстването, то трябва да се предостави на избирателят, като се предвиди условие за регистрирането на всяка кандидатура подкрепа от определен брой избиратели от съответния район. Нарушават чл. 6 от Конституцията, както депозитите за участие, така и „възможността“ кандидатите да имат право да разходват за изборите неограничени средства, защото според текста: „Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии основани на .. политическа принадлежност .. или имуществено състояние“. Необходимо е да се предвиди „изборен фонд“, в които неограничено да се приемат дарения и други постъпления. От него да се субсидират само кандидати, които декларират, че изцяло или отчасти не разполагат със необходими средства. Същевременно да се предвиди еднакъв лимит с ограничен размер на средствата, които листите могат да разходват във връзка с изборите. Няма никаква конституционна забрана закона да предвиди: кандидатът да подпише декларация със задължение за спазване лимита и нарушението да се счита „неизбираемост или несъвместимост“ по чл.72 ал.1 т.3 от Конституцията, което е основание за прекратяване неговия мандат. Впрочем това може да се предвиди и по отношение гласуването „с чужди карти; и в празна зала“. Касае се до конституционни изисквания, а не до ограничения в правата на кандидатите. От една страна непрекъснато си отправят упреци за „купуване на гласове“, а от друга - си гласуват субсидии в умопомрачителни размери.
Обявяването на закона за неконституционен, е в компетентностите на Конституционния съд. Той се произнася само ако е сезиран: от не по малко от 48 народни представители, президента, Министерския съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд, главния прокурор и омбудсмана. Това е тяхно право. Но и задължение.
София – април 2009 г.
