НА ПСЕВДО КОДЕКС – ПСЕВДО ПРЕЗИДЕНТСКО ВЕТО
Поместено в в-к „ЗЕМЯ“на 18.01.2011 г.
Народното събрание, „на юруш“, в предписания му от ГЕРБ шестмесечен срок, изработи и прие на 22.12.2010 г. така наречения Изборен кодекс. При приключването гласуваха само 96 депутати, от които „ЗА“- 88, „ПРОТИВ – 3 и „ВЪЗДЪРЖАЛИ СЕ“ -5. Президентът също „на юруш“ наложи „ВЕТО“. „На юруш“ (тур. уuruуus – атака, щурм, решително нападение с пристъп). Но не изцяло. Оспорени са само отделни текстове. Въпреки, че още началните решения на Временната комисия показваха ясно: „ЗАДАВА СЕ ИЗБИРАТЕЛЕН ПСЕВДОКОДЕКС“ (в-К „ЗЕМЯ“ бр. 141/10 г.)
Кодексът не може да бъде „еднодневка“, пригодена да служи само за осигуряване предимство на „управляващите“ в идващите президентски и местни избори. Това е нормативен акт, предназначен да урежда обществените отношения за десетилетия напред. Към кодификация се пристъпва, когато отделните закони по материята са изпитани в практиката. Задължително е да са съобразени с Конституцията. И при общество с конституционно съобразен модел. Не и при криминален обществен модел. В който дори и Конституцията се оспорва с подписи на стотици хиляди граждани. Не се прави когато са под съмнение демокрацията, правовата държава, разделението на властите и тяхната независимост.
Президентското вето в никакъв случай не трябваше да се насочва само за няколко отделни текста. А изцяло, с оглед разглеждането му да започне от фаза „обсъждане за първо гласуване“. Но вече е късно! Дори и всички оспорени текстове да бъдат променени, кодекса, изцяло като нов проект си остава и за най- голямо съжаление ще запази досегашното двадесет годишно криминално статукво.
Съгласно членове 92 и 95 от Конституцията и положената клетва, президентът е държавен глава, олицетворява единството на нацията, не може да изпълнява обществени дейности, включително и да участва в ръководството на партия. От което следва, че той има правото да се позовава само на аргументи и интереси, съответстващи на Конституцията и законите. Не и на личните си убеждения и идеи. Това всеизвестно правило напомням, тъй като президентът е обвинил вносителите на законопроекта, че не са взели предвид “опита натрупан досега“ и са направили „откровено отстъпление от постигнатото през последните 20 години“.
Но през последните 20 години, наричани преход, беше сътворен откровен криминален противоконституционен модел. По този въпрос в обществото няма спор. Спорът е само кой е виновен. Твърдението, че това е постижение, от което не трябва да се отстъпва, е явно несъстоятелен аргумент. Той ще отклони вниманието на парламентарната зала от съществените несъмнени конституционни нарушения. И отново ще слушаме и гледаме още в началото на парламентарната сесия „депутатски“ цирк. Вносителката г-жа Фидосова и парламентарната и група основателно ще възразят, че ГЕРБ изпълнява „вот на народа“, че досегашният модел е криминален и искат да го отстранят. И несъмнено ще се започне: криминалния модел е въведен главно от създадената от президента „бивша тройна коалиция“, от „престъпния комунистически режим“, от бившата „държавна сигурност“. Няма да бъде пропуснат и аргумента „Гоце“, неговият политически проект, ченгетата „предложени в Конституционния съд“ и .т.н., и т.н.
Преди всичко друго, кодексът е приет при абсолютно недопустимо нарушение на чл. 81 от Конституцията, според който Народното събрание може да „приема своите актове, когато присъстват повече от половината народни представители“(т.е.най-малко121). Затова когато таблото в парламентарната показва, че са гласували по - малко от това число, гласуването веднага трябва да се отмени, чрез системата да се провери присъствието, и заседанието за определено време да се отложи, или съответно въпросът да се гласува отново. Това е така, тъй катонепосредствено преди всяко гласуване проверката на присъствието е задължително. Опитите чрез правилника и устройството на таблото да се показва регистрацията при откриване на заседанието като „присъствие за гласуване“, а числото на половината от регистрацията при откриване на заседанието да се именува „кворум“ е измама, прикриваща нарушенията. Закон, приет при такива нарушения е невалиден. Конституцията съгласно чл. 5 ал. 2 има непосредствено действие и стои над правилника и над таблото. Почти при всички гласувания на кодекса изискването за присъствие не са спазваше. Нито един път не се видя присъствието да се проверява при прекъсване на заседанието за почивка, или по други причини. Дори и при последното гласуване, с което приключи приемането на кодекса, присъстваха само 96 народни представители.
С ветото основателно за основна слабост на кодекса се сочат нарушения на активното и пасивното избирателно право. Сиреч на правото на гражданите да издигат и гласуват за кандидати, както и на правото си да бъдат избирани. Спорно е обаче тези права да са нарушени с въвеждането на така наречената „уседналост“. При това се знае, че по - голяма част от обществото я одобряват и считат за необходима. Има разбирания, че въвеждането на „уседналост“ не е лишаване от правото да се гласува, или кандидатства. И е въпрос само на организация и ред за гласуване. „Уседналост“ признава дори и „Венецианската комисия“.
Спорно е и твърдението, че с допълнителните правила се „въвеждат различни“ значения на думата „уседналост“. С допълните правила се уточнява съдържанието на „живял е“, с оглед прилагането му при различните видове избори. Допустимо е един и същ израз да има различно значение в различните закони. Кодекса все пак е обединяване на твърде различни видове избори и различни закони.
Правото на гражданина да избира, или да бъде избиран не се отнема с въвеждане на „уседналост“, Отнема се с това, че политическите партии с кодекса се въвеждат като субекти на активното, съответно на пасивното избирателно право. Конституцията разрешава на партията само да съдейства на гражданите да формират и да изразяват политическата си воля. Същевременно забранява на партията да ги замества, да ги лишава от правото „носители на суверенитета“ и да се обявява или утвърждава за държавна (чл. 1 ал. 2 и 3, чл. 11 ал. 2 и 3). Президентът трябваше да оспорва цялостно кодекса за неспазване на тези конституционни изисквания.
Гражданите са лишени от избирателни права със задължителното въвеждане на групови листи и многомандатни изборни райони. Те принуждават избирателя освен за кандидатите, които одобрява, да гласува и за тези, който са неподходящи или го мотивират да не гласува. Широко рекламираното „гласуване с преференция“ е измамно. То е подходящ инструмент за вътрешно партиен подбор на кандидати, а не и инструмент за гарантиране избирателното право. То би било резултатно, ако изборите са с еднолични листи, които се състезават за един мандат, но ако всички кандидати бъдат подредени чрез жребий или по азбучен ред и избирателят със знак определя своя избраник. Както е предвидена, с кодекса „преференцията“ ще изопачава вота, ще го прави отчасти явен или контролиран. Дори и „закупен“.
Многомандатният район отнема избирателното право от гражданите и го прехвърля на партиите. При сегашните български реалности най-подходящо е изборите да се произвеждат в 120 постоянни двумандатни райони. В тях да се състезават само помежду си за един депутат от една страна едноличните листи подкрепяни от партия и от друга, предложените от граждански инициативни комитети. Избирателят има само един глас и едновременно с избор на депутат ще решава и дали в дадения момент страната има нужда от парламент с преобладаващо партийно или гражданско влияние. Така народът ще си носи отговорността за доброто, съответно за лошото управление. И за своята, и на поколенията съдба.
Кодексът не решава, а подсигурява „купуването на гласове“. Купуване на избиратели, на кандидати, на комисии, на агитатори, на партии и изобщо на изборите. Купува се с всякакви средства. Но главно с пари. Прякото субсидиране на партиите с пари, и особено с безконтролния разход на средства за изборите отменя задължението на кандидатите и смисъла на изборите да бъдат състезание на програми, идеологии, почтеност, знания и качества. Изборите се превръщат в състезание за криминална власт, която не се интересува от Конституцията, законите и интересите на народа, както предвижда клетвата на избраните. Изборите се обезсмислят. Както и всички предвиждания за свобода, демокрация, законност и справедливост.
Затова е необходим друг модел на финансиране. С кодекса да се предвиди създаване на надпартиен „Изборен фонд“, в които да постъпват всички средства предназначени за избори независимо от техния произход. За всеки избор фонда да определя лимит на допустим необходим разход. Еднакъв за всяка еднолична листа. Разходите независимо от размера да се извършват само с документи и чрез банкова сметка. Надвишаването, независимо от размера, да води до отстраняване на кандидата, касиране на неговия избор и съответна наказателна отговорност. Допустимият необходим лимит, включително и когато кандидатът се финансира сам, задължително трябва да се депозира в банкова сметка.
Съвсем погрешно е приетото с кодекса размерът на лимита да се определя предварително със закона. Размерът не може да се преценява днес за избори, които ще се произвеждат след години. Може със закона да се предвиди орган, които да определя размера на лимита със съответен управленски акт.
Кодексът не урежда изцяло всички правни отношения решавани с гласуване, и е непълен. Не обхваща Великото Народно събрание. Нито референдумите (прякото участие в осъществяването на властта).
Към съображенията за нарушаване избирателното право за районите в големи градове и някои кметства е трябвало да се добави, че алтернативната възможност по чл. 139 от Конституцията не може да се избира предварително с нормативен акт. Това не може да се решава със закон. Алтернативата може да се избира само чрез гласуване. Правото да се определи дали кметът на район или на кметство ще се избира от общинския съвет или на общите избори принадлежи на избирателя, а не на законодателя. Избирателите могат да го решат или предварително с гласуване при референдум, или при самия избор чрез гласуване за кандидатите. Ако при гласуването при редовния избор не бъде избран кмета, избира го общинският съвет. Естествено без участието на общинския кмет, който е орган на изпълнителната власт. По въпроса трябва да се има предвид, че не случайно при другите видове избори, като избиратели се сочат гражданите, а при местното самоуправление се сочи населението.
Разпоредбите за едновременно произвеждане на предстоящите президентски и местни избори на една дата противоречи на чл. 84 т. 4, чл. 93 ал.5 и чл. 98 т.1 на Конституцията. Предоставените права на Народното събрание и на президента са задължително конституционно разпределени. Недопустимо е те да се отнемат и да се пререшават със закон. Освен това едновременното провеждане на двата избора изглежда несъвместимо, поради коренната им различност. Основателно е и съображението за спазване традицията да се произвеждат избори само в светлата част на денонощието. Не на юруш през нощите, както се прие кодекса. Вероятно целта е единия избор да предрешава и да прави зависим другия.
Накрая, не на последно, а на едно от първите места по важност! Така нареченият „пилотен проект“ явно е само защита на едновременното произвеждане на президентските и местните избори. Електронното гласуване трябва да се въведе с кодекса. Като се има предвид, че гласуването чрез ИНТЕРНЕТ не осигурява тайно и лично гласуване. Трябва да се гласува само чрез „електронна машинна урна“, задължително без каквато и да била връзка с компютърни оператори.
Думата отново има Народното събрание. Дано не разчита на трудния достъп до Конституционния съд.
София – 10.01.2010 г.
